И до утре е сбъднато

Утре няма да помня вероятно прашинка –
изговорено, криво и разсмяно през сълзи,
а от кривия смях имам спомен-трапчинка,
вече никак не бързам, коренища съм пуснала.
Утре може зората да не ми се усмихне,
облак сив да изхлипа и мъка да пръсне,
с усмирителна риза вятър, вързан в кутия
да е повод нарочен хвърчила да не хвръкнат.
Утре сигурно няма да чуя свирача
да изсвирва на Бога човешката песен,
утре може би няма дори да заплача,
ако циганско, лятото ме превърне във есен.
Утре може морето да диша с хрилете
на милиарди пасажи от говорещи риби.
Аз и ти ще сме винаги там и където
влюбен мъж се целува със своя любима.
Затова ти разказвам и тези безсмислици,
вероятно защото не мисля за утре-то,
аз сега те прегръщам и сега си измислям хвърчила
и море. И до утре, е сбъднато.
       
                                      Даниела Табакова