Някога, преди години, оставях тук свои стихове, показвах картички, които правя, споделях. Сега се завръщам . Не знам дали ще показвам отново нещата, които създавам, но със сигурност знам,че БЕЗСЪНИЦИ ще е моят Лексикон, мястото, където ще събирам това от прочетеното и видяното, което ме е докоснало и което не искам да изгубя.

петък, август 21, 2020

Разказвай ми още.

 Разказвай ми още.Тишината не ни забелязва. 

Есента натежа като орех с кафяви листа.

Аз ще слушам,но няма да помня какво си ми казала...

Като спряло махало. Като бавна и гладка вълна. 

Календарите в нас ще прехвърлят сюжети и дати. 

Ще се раждат градушки,ще се раждат и слънчеви дни. 

Ще броим ветрове през етажи от няколко цвята. 

След тях дъждове.А след тях октомврийски слани... 

Сутринта вместо мен ще запише изпуснати думи- 

всички птици ще тръгнат с писмата от тях на юг... 

А от там,подредени в бутилки с красиво безумие

любовта по море ще ги праща отново тук. 

Аз ще грабя от тях и край теб ще обмислям тихо... 

Ще завъртам от тук и от там,за да може все пак

да се случват едни-приемливи за четене стихове, 

които естествено винаги пиша на крак,

но след тях сетивата танцуват на същата песен

за едно съкровено,омагьосано каменно  "Ти"... 

Разказвай ми още-миг след миг или есен след есен. 

Днес съм толкова твой,че съм нищо и никой почти...

Marvin Boil

вторник, юли 21, 2020

Моята стъпка нагоре


Тя е моята стъпка нагоре,
радостта на живота ми, мойто момиче,
отворени пътища, светли простори,
моето право да кажа: „Обичам!“
Тя ме събужда със мила усмивка,
в очите си светли побира света ми.
Аз съм ù майка, но вечно ù липсвам
и тя ме упреква – тя, дъщеря ми.
Когато е тъжна, затръшва вратата
и сили събира от моите сили.
И чувам, когато прегръща стената,
прикрива сълзите и аз я разбирам.
Тя е моето слънце и моята вечер,
моята прошка и моя награда.
Когато съм лоша, ме чувства далечна,
но после си вкопчва във мене ръката.
Тя ме придържа, когато пропадам,
до мене застава, рамо до рамо.
Струва си всичко, което изстрадах,
когато прошепва ми тихичко „мамо“…
Аз я обичам, но тя не разбира,
че майките често превръщат се в чужди.
Когато корим ги, нима не разбират,
че лесно се чупят красивите кукли?!
Аз съм до нея, но всъщност ме няма
и тя ме поглежда хладно, със злоба.
Но аз и прощавам, понятие няма,
за нея ще мисля дори и от гроба.
Понякога искам да плача, да чупя…
Когато съдбата със гръм ме взривява,
ще викам високо и нека ме чуят,
че моята сила е тя – дъщеря ми.
Тя е моята стъпка нагоре,
с нея забравям, че има обратно.
За нея земята, света ще преровя,
а другото всичко мимолетно е, кратко…
                                    Деница Красимирова

неделя, юни 21, 2020

ПРИЗИВ, НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ


ПРИЗИВ
Има нещо симпатично... Нещо лудо и момчешко
във това скандалче дребно, и понятно и човешко.
Виждаш двама – хем големи, а нахъсени по детски.
Да се карат най-махленски, най- нормално... По съседски...
Българи сме... И си знаем...Нищо ново под небето.
Всичко просто се повтаря... Свикнали сме общо взето...
Но защо бе, боже мили... Все така ли... Все така ли...
Нали тези две момчета ние сме си ги избрали.
Всеки има своя роля, своя мисия нарочна...
И защо така се случи?.. Кой в действителност започна?
Няма никакво значение... И не е в това проблема.
Кой е правият, кой кривият... Стоп!Това е друга тема.
Просто свикнал е народът... Малко са таквиз народи...
В някого да вярва сляпо... Някой идол да го води.
А какво сега се случва... Идолите разделени...
И народът става зрител на трагикомични сцени...
Все пак има полза...Някак двамата ни стават близки...
И какво, ако се срещнат на фъстъци и уиски?
Може да е стар... Да кажем... Изкуфял да е поета...
Но надявам се... И казвам: Вразумете се, момчета!
Все пак... Може да е временно...Проумейте!.. Разберете,
че съдбата на България днеска ви е във ръцете.
19 юни 2020 г.

вторник, юни 02, 2020

Леген


Във големия бял старовремски леген
ти усърдно се къпеш сега,
а аз гледам те в селската нощ прероден
в оня френски художник Дега.

И се стича водата в металния съд...
И нагазила в малкия вир,
ти щастливо си бършеш червената гръд
със зеления селски пешкир.

И светът е зелен и наситен, и ти
се отпускаш на своя чаршаф.
А след тебе остават шест малки следи -
мокри стъпки по пода кафяв...

Твоя топъл анфас е тъй нежен и чист
върху фона на мрака красив,
че навярно във мен би родил се Матис,
ако имах в ръката молив.

И почувствал какво притежавам сега,
аз те гледам додето заспиш,
и изпитвам дълбока зелена тъга,
че не съм те завел във Париж...

Владо Любенов